slide

четвъртък, 12 юни 2014 г.

Възпитание чрез засрамване!?

Беля на детската площадка

Представете си следната сценка: дете на възраст 3 години, което разбира добре, може да говори, но се нааква в гащите докато си играе на детската площадка без да каже на баба си, която си бие лаф на пейката и си пие кафето с друга баба. Случката не може дълго да остане в тайна и бабата разбира, че внучето й е свършило работата без да си каже и се ядосва, започва да го укорява пред всички, да натяква, да се възмущава и да обсъжда на висок глас станалото с другата баба. Деца и възрастни, са вперили очи във виновното дете и цъкат възмутено. Детето бива изложено публично и следва тирада от възклицания „Ауу, много лошо!“ и приканване да обещае пред всички присъстващи (някои са непознати), че няма повече да прави така. След ред увещания, най-накрая, то измънква нещо като обещание. Всички си отдъхват доволно...

Звучи ли ви абсурдно, някак нередно и даже сбъркано? – възпитание на детето чрез засрамване и то пред други хора, без значение познати или непознати, нямащи отношение към случката!?

Все по-често на детските площадки ставам свидетел на такъв вид „възпитание“ на децата от страна на майки, баби или гледачки. Чудя се защо си мислят, че като изложат грешката на детето на показ и го унизят пред непознати родители и други деца, то ще си вземе бележка и ще се научи да бъде послушно следващия път. Изглежда така сякаш родителят е станал толкова безсилен, че единственото останало му оръжие за възпитание на детето е насаждане на срам и вина пред случайно присъстващи хора. Това ми напомня също и на заплахите от мое време с чичко милиционер (сега полицай), Торбалан и циганката, които се отправят щом детето не слуша. За съжаление те продължават да се практикуват и днес.

Кой е авторитетът?

Зад безсилните заплахи на детската площадка се крие един сериозен проблем в днешно време – липсата на родителски авторитет. Важното е да разбираме добре и да научим детето си на следното: на кого то дължи страхопочитание и покорство. Определено не е на Торбалан или на непознатата лелка на площадката. Родителят трябва да е авторитет на собственото си дете. Ако детето в бунта си не зачете заръките на родителя като постъпи своеволно, тогава то трябва да бъде санкционирано и като разбере грешката си да има способността да изпита вина и срам. Срамът е резултат от осъзнаване на неморална постъпка. Не трябва обаче да се вменява срам за всяко дребно нещо (например някаква слабост на детето или неспособност да извърши от раз нещо правилно), нито да се натяква, да се излага, да се унижава и отнема достойнството на детето. Това се получава, когато то публично е порицавано пред хора, които нямат отношение към случилото се, които не са потърпевши и засегнати от неговото поведение, а са просто случайни зрители. Те не са авторитет. Тук засрамването е несправедливо.

Вина, страх и срам

Вина, страх и срам – това са някои средства, с които си служи често родителят в стремежа си да възпита определено поведение у детето си. Този стремеж понякога е битка, в която ние здраво боксуваме и често не знаем какво да направим и как да се справим. Да си призная и аз нямам всички отговори и не винаги мога да кажа как е правилно да се реагира в дадената ситуация, но някак си унижението на дете предизвиква неодобрение в мен. Дори и детето да е извършило белята нарочно –  зад това стои някаква причина, която се потиска и с измъкването на виновно обещание от мъничето, след публичното му излагане, не се решава проблема.
  
Вина, страх и срам – три негативни думи, свързани с неприятни емоции и за нас и за децата. Можем ли обаче съвсем да ги изключим от възпитанието? Мисля, че не и не е нужно стига правилно да разбираме значението им и да научим на това децата си.

Според моите християнски разбирания вината, страхът и срамът имат морален характер – те са последица от нарушаването на изрично правило и се дължат пред някой с по-голям авторитет за нас. Децата са отговорни за постъпките си пред родителите, които трябва да са авторитетът за тях и да ги учат на правилно мислене и поведение. Това е Божият ред и йерархия. Ние като родители сме отговорни да дадем стандарта, който детето да следва и ако го престъпи, ще има санкции и последици, някои от които са изпитване на вина и срам.

Страхът от друга страна има и положителна функция – той възпира лошото поведение, предпазва от престъпване на границите или стандарта, определен от родителя.

Добър характер, достойно поведение, зрялост

Продуцирането на срам и вина у детето, когато то извърши морална грешка в никакъв случай не е крайната цел. Това са състояния на осъзнаване на грешката, които не траят дълго (не трябва да се сърдим на детето си и да не му говорим няколко часа), но ако спрем до там и детето ни не научи и не разбере какво е правилното поведение и отношение, урокът ще е напразен. Срамът и вината са съвсем кратки междинни спирки, които служат за коригиране в правилната посока, но крайната дестинация на възпитанието е упражняване на добър характер, достойно поведение и достигане на зрялост.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...