Стъпили здраво на обективна морална основа

Какво е необходимо да отгледаме и възпитаме децата си сред царящото морално объркване в обществото ни?
Това е въпросът, на който се опитва да отговори Наташа Крейн в статията си. Този въпрос е бил провокиран от миналите президентските избори в САЩ, но звучи актуално и за нас и то не само по време на избори.

Като християни и родители, ние имаме отговорността да възпитаме добре децата си в обективни морални ценности и стандарт, който не се променя обаче трябва и да имаме предвид, че те израстват в страна, където е настъпило морално объркване.

В неволята им: Как се отнасяме към днешните вдовици?

от Андреа Шварц

Вдовиците никога не са били популярна група сред хората през която и да е епоха в историята. Много общества са имали толкова лошо отношение към тях, че в някои случаи са били погребвани заедно с умрелите си съпрузи. Понякога обществото не е позволявало на жените, чиито съпрузи са починали да се омъжат отново. Това е ставало, дори ако бракът е възникнал, когато жената е била още дете.1 Пренебрегването на вдовиците трябва да е съществувало и по времето на Стария и Новия Завет, защото в Библията има многократни инструкции и предупреждения за грижа към вдовиците и сираците.

Капан за деца

Позицията на една майка

относно Проекта на Националната стратегия за детето 2019-2030

„Капан за деца“ е книга от Робърт Тобърн. Насърчавам ви да я прочетете, ако не сте. Заглавието ми изникна като асоциация докато четях националната стратегия за детето.
Не мога да остана безучастна, когато някой на държавно ниво се опитва да определя кое е в интерес на детето ми и кое не е.

Няма по-заинтересовани за доброто на децата хора от собствените им родители, макар в стратегията под заинтересовани страни да са изредени държавни институции, неправителствени организации и академичната общност. Имената на авторите не присъстват в документа, скрити са зад облак от агенции и службици, без личност, без душа. Искат обаче да решават съдбата на децата ни за десетилетие напред (петилетката на кумунистите пасти да яде).

Започват с помпозно позоваване на Конвенцията на ООН за правата на детето, сякаш е закон Божий.

Твърдят, че целите или 4-те опорни стълба на стратегията били:

1) недопускане на дискриминация (Е, освен на родителите, те са най-жестоко дискриминирани в случая. И не само те, разбира се. Децата на многочленните семейства и етническите групи са под прицел.)
2) най-добрите интереси на детето (Най-добрите интереси според кого? Според чий стандарт?)
3) право на живот оцеляване и развитие на детето (А какво ще кажете за неродените? Къде е тяхното право на живот? Или те не са хора? Лицемерието направо вони.)
4) право на детето да бъде чуто и неговото мнение да бъде взето предвид (Със система за подслушване във всеки дом ли ще го гарантирате?)

И така, стратегията има централен обект – детето – моето, вашето, на всеки родител, защото институциите не раждат деца, както знаем, но затова пък могат да взимат децата на тези, които раждат.

Хвалят се с „детецентрираният“ подход. Детето е носител само на права, не и на отговорности, които да изградят характера му. Но на кому са нужни мислещи зрели хора с характер? Нека расте консуматор на натрапените некачествени държавни услуги.

Щели да го подготвят за света с адекватни знания и умения, с развиване на критично мислене. Сериозно ли говорите? Че нали ако човек има някакво критично мислене, веднага ще предизвика и оспори претенциите ви за безгранична власт.

Да се върнем обратно на обекта на стратегията – детето, и да разгледаме жизнения цикъл от зачатие до пълнолетие. (Може да ви звучи малко бездушно като в учебника по биология, все пак става дума за човек не за молец, но да не забравяме че институциите сътворили стратегията нямат душа.)

Забелязва се, че на всеки следващ етап от развитието на детето, броят на публичните институци и разни други лица се увеличава, но за сметка на ограничаване водещата роля на родителите. Т.е. от кого се формират възприятията, ценностите, нагласите у детето – от среда различна от семейната – институционалната. Семейството е заменено от детското заведение, където от 0-3 години трябва да са обхванати 33%. Ама вие може да желаете да си гледаде детето у дома. Не, трябва да се гонят процентите от Барселона! От 4-7 г. процентът на обхват скача на 90%. Вече се говори за ранно детско образование и не, то не е свободно, нито е отговорност вече на родителя. Държавата не търпи конкуренция. Тя ще осигури всичко „безплатно“- здравеопазване, образование, социални услуги. Капанът за деца е зареден.

Забелязва се следният парадокс: от една страна стратегията се хвали с успех в  деинституционализацията (премахване домовете за сираци, поради провала на държавата да се грижи за децата) и от друга – предлага институционална среда от най-ранна възраст за всички деца. Ама вие не разбрахте ли вече, че институциите не могат да отглеждат, нито да възпитават, нито да образоват? Вярно е констатирал К.С. Луис: „Правим хора без сърца, а очакваме добродетели и предприемчивост.“

Според посочената в стратегията статискиката  30% от децата в училищата на възраст 15-16 г. са опитали някакъв наркотик. Няма нужда Уницеф да ни казва, че „за насилието в училище няма междучасие“.

И така, какво решение предлага стратегията?

Иска да защити „интереса“ на детето като го извади от сигурната семейна среда и насилствено го вкара в провалилите се безличностни институции. Решението е повече институции от чиновници, повече средства от бюджета, нагла намеса и контрол на семейството(патронажна грижа, доноси, проверки) и изземване отговорностите (в някои случаи и децата ) на родителите, ранно сексуално образование и пр. политически решения, неспособни да решат моралните проблеми, а само да ги задълбочат.

За авторите на стратегията явно вярата в тоталната държава, социализма и плановото общество не е отмряла. Само че тази религиозна вяра не може да създаде отговорни хора и аз не я искам за моите деца, нито за България.

Тогава какво да правим след като нито „специалистите“, нито милиони данъчни европейски пари могат да се справят? Ами ключът не е в тоталитаризма, а в ръцете на родителите.

Като родители ние можем и трябва да поемем делегираната ни от Бога отговорност за отглеждане, възпитание и образование на децата ни. Като не забравяме, че децата не са наша собственост, още по-малко са на държавата. Те принадлежат на Бога, по чийто образ са създадени. Единствено семейството е опълномощено да извърши това, за което се пънат безброй НПО-та и държавни институции.

Накрая ще завърша с един стих от Библията, който учим вкъщи тези дни и е много актуален:

„Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, а срещу началствата, срещу властите, срещу световните владетели на мрака на този свят, срещу духовете на злото в небесните места.“     Ефесяни 6:12

Подпишете петициите за отхвърляне на стратегията: 

https://www.peticiq.com/2019-2030
https://bit.ly/2GapsiY

Всеки мързел е духовен мързел

Преди време попаднах на тази страхотна статия относно мързела и я преведох, за да е достъпна на български. Мисля, че е полезна и хубав старт за новата година :-)